Що е (кибер)социализация?

Понятието „социализация” произхожда от латински език (socialis – обществен) и буквалният му превод е „процес, при който човек (или група от хора) стават годни за включване в обществения живот”. В най-широк смисъл под социализация се разбира процес, посредством който се извършва „очовечаване”, „култивиране” на индивида; процес на усвояване на знания, умения и навици; на „присвояване” на натрупания социален опит. Благодарение на социализацията индивидът се включва в заобикалящата го система от социални взаимоотношения, усвоявайки правилата и нормите на поведение и в последствие изграждайки у себе си система от ценности, убеждения и визия за света като цяло.

Проблемът за социализацията на личността е предмет на изследване от страна на множество научни области като психология на личността, психология на развитието (възрастова психология), педагогическа психология, социология, педагогика и други. Затова и съществуват разнообразни схващания за нейната същност.
Толкът Парсънз – американски социолог, обявява в своята теория, че социализацията е процес, в който „личността изгражда своите структури чрез приемането и включването в себе си на социални роли, ценности и норми”. В това разбиране се открояват два елемента на социализацията: социалните правила стават част от личността на индивида и социалните роли, чрез които той се изявява, утвърждават значимостта му „в очите на другите”. В тази теория акцентът е поставен върху социалните роли, защото в тях са включени определени действия, изградени на базата на ценности и норми, които са изискуеми от социума и чрез тях се поддържат „социалните структури при функционирането на социалната система”.
Б. Д. Паригин – руски представител на философско-социологическото направление в социалната психология, разбира под социализация „целият многостранен процес на очовечаване на човека, който включва както биологични предпоставки, така и непосредственото навлизане на индивида в социалната среда, и който предполага: социално познание, социално общуване овладяване на навици за практическа дейност, включвайки я както в предметния свят, така и в цялата съвкупност от социални функции, роли, норми, права, задължения и т.н.”, преобразуване и качествено и хармонично развитие на човека.
В психодинамичния си подход З. Фройд (австрийски психолог и невролог; основател на психоаналитичния подход) представя развитието на личността посредством взаимодействието на нейните три компонента – „То”, „Его” и „Суперего”. По своята същност „То” е биологичната форма, в която са въплътени подсъзнателните импулси Ерос и Танатос (които реално се проявяват като полово влечение и агресивност). С течение на времето въз основата на „То” се формират и другите два компонента, като и трите са в непрестанна динамична взаимосвързаност. Докато „То” действа на подсъзнателно равнище и „работи” за личността на принципа на удоволствието, „Суперегото” дава израз на императивите, налагани от социума. Сблъсъкът между „То” и „Суперего” формира „Егото”, в което се води битка между обществените и моралните правила и норми и биологичните потребности. Това „създаване” на „Егото” представлява процес на трансофмация на биологичното в социално, която трансформация се реализира в рамките на петте психосексуални стадии – орален, анален, фалически, латентен и генитален. Тези стадии са съпроводени с усвояването на социален опит и включването на личността в социалното обкръжение.
Докато З. Фройд смята, че социализацията на личността зависи от преживяванията й през периода на ранното детство, то Ерик Ериксън в своята психосоциална теория постулира, че човекът се социализира през целия си живот. Немският психолог и психоаналитик обособява 8 стадия в личностното развитие, времево простиращи се от раждането до смъртта на човека, като всеки един от тях е съпроводен с т. нар. „кризи на идентитета”. Тези кризи възникват поради наличието на сблъсък, конфликт между вътрешните биологично заложени характеристики и външната социална среда. Преодоляването им се случва тогава, когато вътрешните импулси и инстинкти на личността се изявят в адекватна за социума външна форма и като резултат се изгражда интегрирана, социализирана личност, която спрямо всеки преминат стадий се превръща в доверчива, автономна, инициативна, трудолюбива, егоидентична, способна на близост във взаимоотношенията, генеративна и цялостна. Ако обаче тези кризи не бъдат преодолени, личностното развитие и вписването й в социалната среда спира или се разгръща в погрешна посока.
Въпреки многообразието от теоретични подходи към разбирането на процеса на социализация, се открояват някои прилики между всички тях. Първо – социализацията е процес, чието начало започва от ранна детска възраст. В този времеви период детето, чрез наблюдение и експериментиране, придобива знания и умения както за собственото си биологично Аз, така и за социалните ангажименти, които трябва да изпълнява, изисквани от обкръжаващата го среда. Второ – социализацията на човека зависи не само от неговите потребности и инстинкти, но и от императивите на социума. А социумът изменя своите структура и функции във времето спрямо насочеността на развитие на обществото.
През последните 2-3 десетилетия човечеството демонстрира бърз прогрес в разработването на информационни и комуникационни технологии, които все повече заместват „старите методи” за извършването на много дейности като общуване, информиране, развлечение и други. Днес, погледнато в световен мащаб, разпространението на Интернет надхвърля 34% от всички домакинства, населяващи планетата , а само в България този процент е 50,9 , което дава основание да се говори за виртуална социализация. С този термин се обозначава влиянието на киберпространството върху формирането на личността. В този случай „агентите на социализация са виртуални, но резултатът от нея е съвсем реален” – усвояват се знания, умения, навици, поведенчески стратегии и други.
Под понятието „киберпространство” или „виртуално пространство” (от англ. език – cyberspace) се разбира глобалната мрежа на взаимосвързани информационни технологии, телекомуникационни мрежи и системи за компютърна обработка. Не може да се твърди, че пространството е физически реално, тъй като никой не може да го намери като материален обект. Например, за един уебсайт може да се каже матефорично, че съществува в киберпространстовото. Имайки предвид тази постановка, можем да предположим, че събития, които се случват в Интернет, не се случват на определеното физическо местоположение, където участниците и сървърите са разположени, а в киберпространстовото.
Киберпространството обръща внимание на санирането на културата чрез новите медийни технологии: то не е просто средство за комуникация, но социална дестинация. То може да се разглежда като начин за предоставяне на нови възможности за промени в обществото и културата чрез "скрити" идентичности, или като форма на безгранична комуникация и култура.
Посредством киберпространството, хората могат да си взаимодействат, да обменят идеи, да обменят информация, да провеждат бизнес, да играят игри, да се включат в политически дискусии и т.н. Терминът се превърна в конвенционален начин да се опише всичко, което е свързано с Интернет, и разнообразната Интернет култура.
Имайки предвид обхвата на разпространението на Интернет и факта, че процесът на социализация започва от ранното детство на индивида, е необходимо да се обърне специфично внимание на влиянието на киберпространството върху реалната социализация на децата и юношите като най-застрашена група от негативни последици поради своята психическа и физическа незрялост и като потенциални възрастни със значими социални роли в полза на общественото успешно функциониране.
Развитието на виртуалното пространство предоставя огромен набор от информационни източници на децата от най-ранна възраст, което ги трансформира в „информационни възрастни”. Също така се и увеличават социалните фактори и механизми за влияние върху децата и младите хора, които все по-трудно могат да бъдат контролирани с възпитателни и образователни цели от една отделна институция. Към въздействията на семейството, училището, кръга от връстници, радиото и телевизията се добавят разпространинето на разнообразни електорнни игри и възможностите в условия на глобализация отделният индивид да търпи въздействия отвсякъде с помощта на виртуалните среди за общуване като социални мрежи, блогове, форуми и други. Процесите на социализация са съкратени, тъй като децата придобиват голям набор от знания и умения, трансформирани в ценности и модели на поведение, в началните етапи на своя живот, за разлика от възрастните. Това провокира учените да си задават въпроса дали феноменът на продължаваща социализация все още съществува.
Животът в киберпространството носи както позитивни, така и негативни последици върху реалната социализация на подрастващите. От една страна, децата и юношите имат мигновен достъп до разнообразна информация, което спомага за тяхното обучение, асоциативно мислене и въображение; имат възможността да комуникират с различни хора, което способства за обогатяването на тяхната култура и ценностна система; имат достъп до изпробване на различни социални роли чрез играенето на електронни игри и представянето за „някой друг” при виртуалното общуване, което спомага да разкрият някои свои личностни особености и да подберат по-подходящи стратегии на поведение и други. От друга страна, обаче, игрите, общуването и информирането в Интернет могат да забавят процеса на социализация и да въздействат деструктивно както на личността на детето, така и на адекватното му функциониране в обкръжаващата го среда, предизвиквайки у него: асоциално поведение при междуличностно общуване „лице в лице”; формиране на безразличие към вербалната и невербалната агресия, както и предизвикване на нейната употреба; рисково общуване с непознати, което в последствие може да прерасне в застрашаващо живота и здравето му (физическо, психическо, емоционално, нравствено) и други.